заради гладните гърбове на котките

падам, маменце,
падам по стъпките ти

падам се братовчедка на греховете ти
и породена сестра на дните,
в които си се усмихвала
както аз сега -
сама, срещу страничното стъкло

къщовници,

гъдела ни е между двата различни погледа
и сенките които няма да се завърнат със слънцето

надничаш

единственото подредено местенце в живота ми
е аптечката

хазарски глад

Няма да стана по-красива от моя глад,
няма да пусна косата си на вятъра.
закопана като дърво - в сянката си
ще изцедя от тялото си седем вида сол,
да соля дните си като яйца по Великден
преди да ги захапя..

Замесвам тялото си наново всяка нощ,
пускам по щипка сол в очите на страховете си
и по две клончета мирта слагам
да помирят лисичешката ти хубост с мен.

Един си и затова знаеш
защо е сладка усмивката ми през деня
и до земята дясната ръка,
защо изпъвам тялото и душата си нощем
та да ме гледаш само и да немееш
и аз напусто да ти повтарям:
не завивай само зад левите ъгли,
любовта е хладна там
и на парцали,
като небето през есента,
която не се научихме да помним..

няма да стана по-красива от тоя глад,
пет или шест са брой на греховете ми,
ходят след мен,
гасят лампите, когато ме пожелаят
и се греят върху мен, както мислите ми се греят
на комина на който топлиш сърцето си
и пред който замиташ с опашка всички следи.

Няма да стана по-красива от тоя глад,
който не се засища с храната на корените ми,
който заедно с мен се озърта
и хапе непосолената ми душа
само за теб.

и по този път
нощ..
и този път
като нощ
се спуска над мен..
вместо теб..

поне да беше с твоите очи
поне с твоите ръце
поне да не се опитваше
да те вземе от мен
като награда за търпението си.

голота на сърцето ми
е привидна,
крие се часовникът,
обръща ли,
обръща пясъка си
и го разсипва върху мен..

държа се на повърхността
за теб,
за спомените,
които мога само отдалеч
да гледам.

отдавна е влязъл,
отдавна е у дома си.

пропукват се вече
прешлените ми

времето повече от всичко тежи

иска ми се
да бяхме само
лош сън
от който да се събудим
не непременно
един до друг
или пък непременно не
един до друг
да си кажем с облекчение
ехдобречеможе
добреченеможе
...
и само
след глътка въздух
ние
или не-ние
да стоим по-добре
пред огледалото
което помни всичко
помни всички

натюрморт

ръцете ти
като клони на върба
докосват само повърхността ми

изтръгваш думите ми като риби
и ги пъхаш в устата си
преди да си се научил

преминаваш през мен
като през порта -
от двете й страни крила,
отвъд двете само себе си -
като нехвърлен зар
по-кратък от онзи, който
веднъж се е изплъзнал

дърво,
което се огъва на собствения си вятър

">