naf

2009-09-20T12:54:00.000-07:00

2009-09-14T01:50:00.001-07:00

2009-09-14T01:48:00.000-07:00

come again.

забрави ги, шепне,
забрави умиращите хора
има повече истина в това
да забравиш,
отколкото да помниш
умиращия човек,
който всяка сутрин
носи душата ти
с изтръпнали от навика пръсти

който гледа навън
сякаш градът
и небето отвъд него
могат да го остържат от стените си
сякаш ти би могла
да го остържеш от себе си
и да го събереш
за да си тръгне отново цял

усещам как желанието ти
се пресяга към мен
разбива се като вълна
във глезените ми
пълзи нагоре бавно
обгръща ме
и ме изпълва с теб

като кула от която да полетя
и да не се завърна никога
расте над мен
изтрива ме
дръпва силно косата ми назад
и повдига тялото ти така
че да мине под него
собственото ми умиращото тяло

утробата ми е тъмна като пропаст
в която се хвърляш
и ме погребваш под себе си
като костилка
от която отново да се родя

трудно е да ме разпознаеш
като убиец в съседното антре
ако не си ме видял
да я прегръщам на сбогуване
ако не си я видял
да издърпва лекичко пръстите си
от умиращия човек
да облизва раните му
и да прошепва:
I’ll come again.

2009-09-14T01:46:00.000-07:00

Tornerai/ще се върнeш/ - Justyna Bargielska

нощите сега са по-дълга безкрайност,
секундите отмерва пулсът на жълтата светлина
на поредните кръстовища в опустелия град,
който прекосявам, в бягство от инкубите.

върни се ще се върна кога утре обещаваш кълна се –
Попея към Нерон, в операта, на италиански,

върна се в следващата сцена, след смяна на костюма.
И при мен ли ще се върне различен?

Засега търся в себе си този грях,
но мъжете миришат. Прекалено меки са или прекалено твърди,
последното му докосване ме превърна в камък,
последната целувка ми заши устата,

Най-лошото е, че се будя обляна в пот
и завладяна от желанието за общ гроб
или поне дете, което да ни раздели
по-меко от неговото мълчание.

2008-05-22T02:15:00.000-07:00

заради гладните гърбове на котките

падам, маменце,
падам по стъпките ти

падам се братовчедка на греховете ти
и породена сестра на дните,
в които си се усмихвала
както аз сега -
сама, срещу страничното стъкло

къщовници,

гъдела ни е между двата различни погледа
и сенките които няма да се завърнат със слънцето

надничаш

единственото подредено местенце в живота ми
е аптечката

2008-05-06T22:51:00.000-07:00

хазарски глад

Няма да стана по-красива от моя глад,
няма да пусна косата си на вятъра.
закопана като дърво - в сянката си
ще изцедя от тялото си седем вида сол,
да соля дните си като яйца по Великден
преди да ги захапя..

Замесвам тялото си наново всяка нощ,
пускам по щипка сол в очите на страховете си
и по две клончета мирта слагам
да помирят лисичешката ти хубост с мен.

Един си и затова знаеш
защо е сладка усмивката ми през деня
и до земята дясната ръка,
защо изпъвам тялото и душата си нощем
та да ме гледаш само и да немееш
и аз напусто да ти повтарям:
не завивай само зад левите ъгли,
любовта е хладна там
и на парцали,
като небето през есента,
която не се научихме да помним..

няма да стана по-красива от тоя глад,
пет или шест са брой на греховете ми,
ходят след мен,
гасят лампите, когато ме пожелаят
и се греят върху мен, както мислите ми се греят
на комина на който топлиш сърцето си
и пред който замиташ с опашка всички следи.

Няма да стана по-красива от тоя глад,
който не се засища с храната на корените ми,
който заедно с мен се озърта
и хапе непосолената ми душа
само за теб.

2008-04-11T13:43:00.001-07:00

2008-04-11T13:34:00.000-07:00

и по този път
нощ..
и този път
като нощ
се спуска над мен..
вместо теб..

поне да беше с твоите очи
поне с твоите ръце
поне да не се опитваше
да те вземе от мен
като награда за търпението си.

голота на сърцето ми
е привидна,
крие се часовникът,
обръща ли,
обръща пясъка си
и го разсипва върху мен..

държа се на повърхността
за теб,
за спомените,
които мога само отдалеч
да гледам.

отдавна е влязъл,
отдавна е у дома си.

пропукват се вече
прешлените ми

времето повече от всичко тежи

2008-04-07T13:23:00.001-07:00

2008-03-30T15:36:00.000-07:00

иска ми се
да бяхме само
лош сън
от който да се събудим
не непременно
един до друг
или пък непременно не
един до друг
да си кажем с облекчение
ехдобречеможе
добреченеможе
...
и само
след глътка въздух
ние
или не-ние
да стоим по-добре
пред огледалото
което помни всичко
помни всички

2008-03-30T12:54:00.000-07:00

2008-03-30T12:50:00.000-07:00

натюрморт

ръцете ти
като клони на върба
докосват само повърхността ми

изтръгваш думите ми като риби
и ги пъхаш в устата си
преди да си се научил

преминаваш през мен
като през порта -
от двете й страни крила,
отвъд двете само себе си -
като нехвърлен зар
по-кратък от онзи, който
веднъж се е изплъзнал

дърво,
което се огъва на собствения си вятър

2008-01-31T12:55:00.000-08:00

2007-12-15T05:09:00.000-08:00

L’amant

тесните,
отрупани със сергии и храна
улички
задушни от желанието
пулсиращо
в десетте сантиметра
между кожите ни

(сигурно всички
ГО подушват,
щом като толкова
услужливо
свеждат червените фенери
на погледите си
далече от очите ни)

този свят
трябва да има божество
похотливо и
пълно със нечестиви
помисли
щом слага бялата ми длан
в твоята
източно-жълта

опиумното наргиле
ме съблича от всички
спомени:
мога ли да съм повече от сега
когато съм изтрита от детето
а още никой не ме е
писал като жена?

пръстите ми
са най-чувствителния
фотографски апарат:
снемат безбройни снимки
на тялото ти
(очите ми ще заобичат
да ги прожектират
върху всеки следващ
(мъжки) екран)

разпъвам между нас
бялото чадърче на расата си
с едно (не)-автоматично движение
над което усърдно
ще работя
следващите
вече
женски години

това ли е да имаш повече разум
отколкото сърце, чайна таун?

2007-12-15T04:55:00.000-08:00

Христо Минков

****

Всъщност
Случва се
да се питам
понякога
какво ли стана всъщност
с онова момиче
с което по някаква случайност
се бях запознал
в някакъв тъп сайт за запознанства
Нищо особено всъщност
но бе толкова различна от мен
с разноцветната си прическа, пиърсинги, грим
и опитите си да свири на бас
в някаква гаражна тийнейджърска пънк банда
тя дори говореше
различно от мен
/та аз нося панталон и ходя на работа
всеки делник
от 9 до 5/
и една късна вечер
/аз често не мога да спя/
случайно
се засякохме онлайн
Тя вероятно бе
пияна или дрогирана
или просто самотна
постоянно повтаряше
Говори ми...
чуваш ли...
Говори ми ...
говори ми...

****

По пътя му

И тогава той
продължи по пътя си
А един луд скитник
съзря го и рече:
-Майсторе, къде строиш сега?
-Човече, бъркаш ме – рече той
и понечи да подмине, но
лудият погледна го в очите
и втори път му рече:
- Къде работиш сега?
- Тук съм, на центъра съм…
-отвърна му, а после извади кесията си
И му брои 65 стотинки
И каза му:
-Върви пий една бира сега
Лудият скитник засмя се
-Мислиш, че няма ли!
и отмина
А той по пътя продължи си
И попадна на прашен сух път
в земя далечна
в която отдавна никой не живее
А покрай пътя
растеше царевицата.
Някъде в нея бе скрит гласа
А по пътя бурени имаше
И достигна той висока къща
На втория етаж имаше едно легло
на него легна
и с одеало зави се
Огромната сянка
нагоре по стъпалата качваше се
но стаята подмина
-Майко, затвори вратата.

****

Общество на мъртвите поети

Разказват
в онази луда нощ
той пресушил
поредната чаша домашна
боцнал с удивителнаточност
(предвид изпитото количество ракия)
последната кисела краставичка
в чинийката
на върха на вилицата
погледнал я
(краставичката)
и рекъл с многозначителен пресипнал
(от настинката може би)
глас:
Скъпа
и ти и аз знаем отлично
добрите поети
са единствено мъртвите поети
Останалите са просто шайка
алкохолици
курвари
егоцентрици
дори никому неизвестни хорица
със зацапани сака
покарала едноседмична брада
пишат стихове
на използвани мазни салфетки
дори пръцкат отвреме на време
Но едно запомни:
Всичките стихове
които съм написал
са за алкохолици
курвари
квартални несретници
с неизмита коса
гурели
и коефициентът на
букмейкърския пункт
И всички тези стихове
са написани само
с любов
за тях.

2007-12-09T13:27:00.000-08:00

тайната на вечерите в оная безумна латино-кръчма на 6-ти септември

- aз светя.
тя винаги го казва
абсолютно неподправено,
съвсем сериозно
и в същото време
без никакъв апломб.
просто:
- аз светя.
все едно съобщава,
че днес няма да ходи на лекции
или че вчера е валяло цял ден,
съседа е изхвърлил жена си
или тя го е заключила отвън,
а на нея толкова й се е спяло,
че дори не е излезнала
да погледа панаира.
- аз светя.
винаги когато усети,
че разговора заглъхва
и темите дори между приятели
са вече отвъд приятното,
задушевно бърборене
над чашите с алкохол:
- аз светя.
и мълчанието се насища
с едно полудоволно недоумение -
все пак, какво можеш да кажеш
след това проклето – „аз светя”,
мълчим, смучем цигарите
и сме доволни да бъдем себе си,
поне отчасти да сме заедно
всеки потънал в някое
закътано местенце в главата си,
пък и като се загледаме
тя наистина цялата свети -
пълното й лице е огряно
от светлината на свещите,
разхвърляни небрежно по баровете.
всъщност всеки един от нас
би могъл да каже:
- аз светя.
просто първо тя е открила тайната.

2007-12-03T22:57:00.000-08:00

когато най-много ме сърбят крилата

Всичко,
ще повторя: всичко,
до последната точка на историята е вярно,
макар че от тирето
на първата пряка реч знаехме:
тя няма да ни освободи,
когато се пошегуваме
със себе си за първи път.
Разтворените криле ме сърбят
и впивам ноктите си
във всички думи
по огледалото зад мен,
когато искам да си те припомня
и вдигам косата си
високо над тила.
Винаги ще оставаш зад забравеното,
извън всичката любов,
която раздирам на парцали
и свивам гнездо
за това, което някога ще имам след теб,
за всеки, който ще сложа на мястото ти
и вътрешно ще се усмихвам
докато преправям лицето му
да заприлича на теб.
Ела,
легни във леглото ми,
сред петната кръв,
сред хилядите други любовници,
които хихикат от стените
и пълзят към теб.
Хищните сърца
създават чудовища,
които да ги погълнат.
Плът от плътта ми,
адът или отрицанието му
ме привличат
повече?..

2007-11-01T13:06:00.000-07:00

история
imbecile

В къщата на ъгъла
имаше дълъг и тесен двор
точно в дъното хвърляше сянка
един дванайсетгодишен бор
в къщата с лакирани сини прозорци
живееше едно сляпо момиче
джобовете му винаги бяха пълни
с най-различни малки неща
жълъд, монета,билет, кламер,
колелце от стара играчка, капачка
клечка за кибрит, моливче, креда, бонбон
играеше на своята малка игра
в която ги разпознаваше
и събираше по двойки
или просто се наслаждаваше
на различните им повърхности
измисляше им истории, в които
те нападаха едно друго
или се губеха
от едната в другата й ръка
от левия в десния джоб
или просто падаха в тревата
пред къщата където
птичета и животни им измисляха
нови имена, нов смисъл,
други правила на играта...

eдин ден до оградата
застана и се подпря
мълчаливо момче
то се бе отронило
през някой тъжен
майски ден
и бе пристигнало
без чадър в този град
велуреното му куфарче
с различни на цвят марки
сега бе съвсем избеляло
и сини кончета висяха и
издайнически се подаваха
отвътре
малкото сляпо момиче
извика хей от дъното
на двора
а вятъра издуха
една бодличка
от бора в носа на момчето
то кихна
и така сякаш й отговори

дълго стояха
той на оградата
тя в сянката на дървото
момчето поглади
дръжката на куфара
момичето пъхна ръка в джоба си
после вятъра изсвири
малка мелодия
в която се разказваше
за една синя бележка
изгубена някога
и прочетена
от разгулен пияница
нито обяснението
било за него
нито бележката
била адресирана
но той се смял от сърце
на тази единствена грешка

грешката на любовта
не била печатна
а ръкописна
и в това той намерил
повод да си долее още
бял ром и да се посмее

малкото сляпо момиче
тръгна по тясната алея към входа
свирукаше си навътре
и подритваше невидими
камъчета
докато не стигна
една стъпка преди оградата
тогава тя въпросително се усмихна

ти кой си
попита една птица
от върха на бора
а момчето
отвърна
- здравей момиче
нося ти нещо ново

въпросът в усмивката
утихна
настъпи мълчание

момичето извади
от джоба си креда
и начерта
от вътрешната
страна на оградата
една розова права
момчето я погледна
и разбра нещо
постави куфара на дуварчето
точно пред нея
керемидите
изрухоляха напевно
момичето веднага усети
тежест в пространството
и протегна ръка
дори запретна ръкав
опипа разшития тук-там
куфар и стъпи на пръсти
разтвори устни
довя вятъра нова игличка
и я заби във носа му
момчето пак кихна
а тя каза много тихо
ето че ми я носиш

- аз съм Кос
дойдох сам
нося малки
шишенца
малинов сок
и въпроси
донесох ти нова рокля
майка ми е Вечерницата
баща ми беше пияница
той пееше една
глупава песничка
за някаква синя бележка
пристигаща
от крайъгълна къща
с тясно и дълго дворче

на колко години е този бор

12 изтананика момичето

ето че вече съм тук
ето че знаеш моето име

момичето поглади дръжката
и издърпа куфара му навътре

Вечерницата изгрява изпя птицата

време е за вечеря
промълви момичето

2007-10-30T13:51:00.000-07:00

Темпериране
the hugo

Разкалиха ми се цигарите. Почти.
Като стоманата, ама не съвсем. Забравих един генералски фас и една цяла цигара в пепелника отвън и тази сутрин го намерих пълен. Те - мокри.
Дали могат отново да се закалят. Стоманата може (нали може?) - процесът се повтаря и отново е здрава и гъвкава. А тютюнът. Вярно, бил е влажен, зелен, после е започнал да изсъхва, съхнал е и съхнал... Докато в един момент завалява и непредпазливата цигара подгизва. Пушил съм цигари, изсъхнали след дъжд. Не е същото, все едно пушиш труп. Макар и растителен по произход. Дали мога да я върна както си беше?

Едва ли. Като шоколада.
Темперира се. В какаовото масло (което е едната съставка, другата е какаово брашно) има девет различни вида кристали, според температурата на топене. Загряваш шоколада до температура по-ниска от тази в устата и по-висока от тази на пръстите. Някои кристали се топят и изчезват, други остават. И като го вземеш, захапеш - не се топи в ръцете, а в устата - да. Темпериран е. Необратимо. Как се създават тези девет вида кристали? Не знам... При извличането на маслото, може би. С бой. Няма как да ги върнеш после, освен ако не пребиеш шоколада.

Но няма да помогне, ако пребия цигарата.
Някои неща и с бой не се оправят.

Ще отида да запаля нова цигара.

2007-10-26T01:39:00.001-07:00

каишката на пътя,
който ме доведе
е здраво стисната
във пръстите ти

за да продължим
един от двама ни
ще трябва да я забрави

2007-10-26T01:36:00.000-07:00

вървейки

утробата ми е благодатна
на пътища

раздиплят се,
увиват гръбнаците си в краката ми
мъркат като доволни котки,
когато ме препъват с опашките си

вървя и не отминавам

впиват жълтите си очи във гърба ми
блещукат влажните им носове,
гонят жадно белите пухчета
на кърпичките ми

настъпват
мъркат
съскат ласкаво и заплашително

никога няма да си тръгна от себе си

2007-10-26T01:35:00.000-07:00

дилеми

удивително
неясна е мотивацията ми
да отказвам да пия хапчета
и доброволно да се поддавам
на пристъпите на меланхолия
или клаустрофобия
затисната между чашата чай,
вълненото одеало
и фаталната според лекарите температура
от тридесет и седем градуса,
която също като мен
си чопли носа и се чуди
да падне ли малко
или да се вдигне

2007-10-26T01:32:00.000-07:00

хотел

Те току що са се изчукали. Отдъхнали са. Вероятно са изпушили по цигара взирайки се един в друг. Между тях има десетина сантиметра и въпроса: защо, мамка му, все още съм тук.
Човекът до теб е стерилен и чужд като хотелската стая към която спускаш босите си крака и трескаво търсиш чехлите.
В хотелската стая - неизвестно колко чиста и многократно употребявана от непознати - никой никога не ходи бос.
Миризмата на белина и хлорна вар упорито прозираща под маскиращите аромати на бор и зелен лимон те кара да потърсиш презерватив.
Исках да кажа чехли.
Опаковката на хавлиените чехли с гумена подметка, които осигуряват всички четиризвездни хотели се търкаля до опаковката на презерватива.

Любовницата и хотелската стая.
Хотелската стая е любовницата, с която изневеряваш на дома си. Плащаш и тръгваш към вкъщи.
Няма значение дали другото се е случило, просто си сънувал или имаш натрапчиви асоциации.

2007-10-26T01:31:00.000-07:00

тя

"понякога сутрин вярва
в до шест невъзможни неща"*
и оставя косата си
да расте надълго

(далечното припяване
на ловеца
не е погребано
под пластовете
опитомена кръв)

умората да повтаря
всичките онези неща
които нямат значение
дори написани
смачква в пулсираща топка
онова, което той не пожела
да разпознае като свое

претърси стълбищата
таваните
изстиналите вече легла
на сърцето си

любовта е най-тъжният етаж,
на който спира необичащият

*алиса

2007-10-26T01:28:00.000-07:00

talkin' my way out of us

тръгвам си
по оная пътека
която съм изрекла
със кръв по устните.

дума по дума.
по една дума за всеки ден
по една за идване
и една скрита - за връщане.

Събирам ги -
по една пред гърдите
и една зад тях
на купчини
на редове
нанизани или провесени
по две думи от всяка
еднаувити край врата
по кръста
а после надолу
около бедрата

във кървавите потоци
с които израждам
себе си
от всяко нас