натюрморт

ръцете ти
като клони на върба
докосват само повърхността ми

изтръгваш думите ми като риби
и ги пъхаш в устата си
преди да си се научил

преминаваш през мен
като през порта -
от двете й страни крила,
отвъд двете само себе си -
като нехвърлен зар
по-кратък от онзи, който
веднъж се е изплъзнал

дърво,
което се огъва на собствения си вятър

">

L’amant


тесните,
отрупани със сергии и храна
улички
задушни от желанието
пулсиращо
в десетте сантиметра
между кожите ни

(сигурно всички
ГО подушват,
щом като толкова
услужливо
свеждат червените фенери
на погледите си
далече от очите ни)

този свят
трябва да има божество
похотливо и
пълно със нечестиви
помисли
щом слага бялата ми длан
в твоята
източно-жълта

опиумното наргиле
ме съблича от всички
спомени:
мога ли да съм повече от сега
когато съм изтрита от детето
а още никой не ме е
писал като жена?

пръстите ми
са най-чувствителния
фотографски апарат:
снемат безбройни снимки
на тялото ти
(очите ми ще заобичат
да ги прожектират
върху всеки следващ
(мъжки) екран)

разпъвам между нас
бялото чадърче на расата си
с едно (не)-автоматично движение
над което усърдно
ще работя
следващите
вече
женски години

това ли е да имаш повече разум
отколкото сърце, чайна таун?