събота, декември 15, 2007

L’amant


тесните,
отрупани със сергии и храна
улички
задушни от желанието
пулсиращо
в десетте сантиметра
между кожите ни

(сигурно всички
ГО подушват,
щом като толкова
услужливо
свеждат червените фенери
на погледите си
далече от очите ни)

този свят
трябва да има божество
похотливо и
пълно със нечестиви
помисли
щом слага бялата ми длан
в твоята
източно-жълта

опиумното наргиле
ме съблича от всички
спомени:
мога ли да съм повече от сега
когато съм изтрита от детето
а още никой не ме е
писал като жена?

пръстите ми
са най-чувствителния
фотографски апарат:
снемат безбройни снимки
на тялото ти
(очите ми ще заобичат
да ги прожектират
върху всеки следващ
(мъжки) екран)

разпъвам между нас
бялото чадърче на расата си
с едно (не)-автоматично движение
над което усърдно
ще работя
следващите
вече
женски години

това ли е да имаш повече разум
отколкото сърце, чайна таун?
Христо Минков

****

Всъщност
Случва се
да се питам
понякога
какво ли стана всъщност
с онова момиче
с което по някаква случайност
се бях запознал
в някакъв тъп сайт за запознанства
Нищо особено всъщност
но бе толкова различна от мен
с разноцветната си прическа, пиърсинги, грим
и опитите си да свири на бас
в някаква гаражна тийнейджърска пънк банда
тя дори говореше
различно от мен
/та аз нося панталон и ходя на работа
всеки делник
от 9 до 5/
и една късна вечер
/аз често не мога да спя/
случайно
се засякохме онлайн
Тя вероятно бе
пияна или дрогирана
или просто самотна
постоянно повтаряше
Говори ми...
чуваш ли...
Говори ми ...
говори ми...


****

По пътя му

И тогава той
продължи по пътя си
А един луд скитник
съзря го и рече:
-Майсторе, къде строиш сега?
-Човече, бъркаш ме – рече той
и понечи да подмине, но
лудият погледна го в очите
и втори път му рече:
- Къде работиш сега?
- Тук съм, на центъра съм…
-отвърна му, а после извади кесията си
И му брои 65 стотинки
И каза му:
-Върви пий една бира сега
Лудият скитник засмя се
-Мислиш, че няма ли!
и отмина
А той по пътя продължи си
И попадна на прашен сух път
в земя далечна
в която отдавна никой не живее
А покрай пътя
растеше царевицата.
Някъде в нея бе скрит гласа
А по пътя бурени имаше
И достигна той висока къща
На втория етаж имаше едно легло
на него легна
и с одеало зави се
Огромната сянка
нагоре по стъпалата качваше се
но стаята подмина
-Майко, затвори вратата.



****

Общество на мъртвите поети

Разказват
в онази луда нощ
той пресушил
поредната чаша домашна
боцнал с удивителнаточност
(предвид изпитото количество ракия)
последната кисела краставичка
в чинийката
на върха на вилицата
погледнал я
(краставичката)
и рекъл с многозначителен пресипнал
(от настинката може би)
глас:
Скъпа
и ти и аз знаем отлично
добрите поети
са единствено мъртвите поети
Останалите са просто шайка
алкохолици
курвари
егоцентрици
дори никому неизвестни хорица
със зацапани сака
покарала едноседмична брада
пишат стихове
на използвани мазни салфетки
дори пръцкат отвреме на време
Но едно запомни:
Всичките стихове
които съм написал
са за алкохолици
курвари
квартални несретници
с неизмита коса
гурели
и коефициентът на
букмейкърския пункт
И всички тези стихове
са написани само
с любов
за тях.

неделя, декември 09, 2007

тайната на вечерите в оная безумна латино-кръчма на 6-ти септември

- aз светя.
тя винаги го казва
абсолютно неподправено,
съвсем сериозно
и в същото време
без никакъв апломб.
просто:
- аз светя.
все едно съобщава,
че днес няма да ходи на лекции
или че вчера е валяло цял ден,
съседа е изхвърлил жена си
или тя го е заключила отвън,
а на нея толкова й се е спяло,
че дори не е излезнала
да погледа панаира.
- аз светя.
винаги когато усети,
че разговора заглъхва
и темите дори между приятели
са вече отвъд приятното,
задушевно бърборене
над чашите с алкохол:
- аз светя.
и мълчанието се насища
с едно полудоволно недоумение -
все пак, какво можеш да кажеш
след това проклето – „аз светя”,
мълчим, смучем цигарите
и сме доволни да бъдем себе си,
поне отчасти да сме заедно
всеки потънал в някое
закътано местенце в главата си,
пък и като се загледаме
тя наистина цялата свети -
пълното й лице е огряно
от светлината на свещите,
разхвърляни небрежно по баровете.
всъщност всеки един от нас
би могъл да каже:
- аз светя.
просто първо тя е открила тайната.

понеделник, декември 03, 2007

когато най-много ме сърбят крилата

Всичко,
ще повторя: всичко,
до последната точка на историята е вярно,
макар че от тирето
на първата пряка реч знаехме:
тя няма да ни освободи,
когато се пошегуваме
със себе си за първи път.
Разтворените криле ме сърбят
и впивам ноктите си
във всички думи
по огледалото зад мен,
когато искам да си те припомня
и вдигам косата си
високо над тила.
Винаги ще оставаш зад забравеното,
извън всичката любов,
която раздирам на парцали
и свивам гнездо
за това, което някога ще имам след теб,
за всеки, който ще сложа на мястото ти
и вътрешно ще се усмихвам
докато преправям лицето му
да заприлича на теб.
Ела,
легни във леглото ми,
сред петната кръв,
сред хилядите други любовници,
които хихикат от стените
и пълзят към теб.
Хищните сърца
създават чудовища,
които да ги погълнат.
Плът от плътта ми,
адът или отрицанието му
ме привличат
повече?..